Щом аз мога, и ти можеш!
Когато бях дете, баща ми ми каза, че не мога да рисувам.
Но баща ми не беше просто човек, чието мнение можех лесно да пренебрегна. Той беше признат художник, а за мен — не само родител, но и истинска институция в изкуството. Човек, на когото се възхищавах и чието мнение приемах почти като неоспорима истина.
Когато подобни думи идват от човек, когото обичаш, уважаваш и смяташ за авторитет, те оставят следа. Особено когато си дете и все още не знаеш, че дори най-големите авторитети могат да грешат.
Друг път
Израснах сред картини, бои, четки и разговори за изкуство. И въпреки това поех по съвсем различен път.
Избрах икономиката.
Учех, работех, създадох собствена счетоводна компания. Повече от двадесет години изграждах успешен бизнес, отглеждах четирите си деца и изпълнявах безброй отговорности. Животът ми беше пълен, динамичен и смислен.
Но някъде дълбоко в мен имаше нещо, което все още чакаше.
Глината
На 17 април 2017 г. заведох най-малкото си дете на урок по керамика. Преподавателката подаде по една топка глина на двама ни и ни помоли да я размесим с ръце.
В момента, в който докоснах глината, сърцето ми започна да бие неудържимо. Не мога да обясня напълно това усещане. Беше като да срещнеш някого, когото си обичал цял живот, без дори да знаеш, че съществува.
Бях на 43 години. И в този миг разбрах, че съм открила нещо, без което не искам повече да живея.
Академията
Три месеца по-късно се явих на приемните изпити в Националната художествена академия в София. Майка ми, която също е художник, ме подготви за тях. Получих най-високата възможна оценка по керамика и бях приета.
Последваха години на учене, експерименти, безсънни нощи и много работа. Завърших бакалавърска степен по керамика, след това магистратура по порцелан и стъкло с отличие. Участвах в международни изложби, открих нови материали и художествени посоки. Днес съм художник и докторант, който продължава да изследва възможностите на изкуството.
Но знаете ли кое е най-важното?
Не дипломите. Не изложбите. Не признанието.
А онова невероятно чувство, че най-после живея и една част от себе си, която дълго е останала скрита.
Понякога си мисля колко лесно би било да пропусна онзи урок по керамика. Да кажа, че нямам време. Че съм твърде заета. Че на 43 години човек не започва нов живот. Колко много щях да изгубя!
Защо ви разказвам това
Разказвам ви тази история не защото смятам, че всеки трябва да стане художник, да напусне работата си или да промени живота си из основи. Разказвам я, защото вярвам, че всеки от нас носи в себе си нещо, което заслужава да бъде открито.
Може би мечтаете да пишете книги. Да учите. Да пътувате. Да започнете собствен бизнес. Или просто да направите нещо, за което досега не сте имали смелост.
Не позволявайте на чуждото мнение да се превърне във ваша присъда. Дори когато идва от човек, когото обичате и уважавате. Защото никой, колкото и талантлив, образован или авторитетен да е, не може да определи окончателно границите на вашите възможности.
И не позволявайте на възрастта да се превърне в оправдание.
Една малка крачка
Не е необходимо да промените всичко утре. Започнете с една малка крачка. Запишете се на курс. Вземете четката. Отворете книгата. Опитайте.
Аз намерих своя път на 43 години, а днес, на 52, все още имам толкова много мечти, че понякога се питам дали един живот ще ми стигне за всички тях. И знаете ли? Това е прекрасно усещане.
Защото разбрах нещо много важно:
Понякога съдбата не е пътят, по който сме тръгнали. Тя е онова, към което намираме смелост да се върнем.
Щом аз можах, и ти можеш.
VICIVA — Live what you say. Make it real.