Как спрях цигарите
Почти двадесет години пушех цигари.
Всъщност през тези години многократно се опитвах да ги откажа. И понякога успявах. За доста дълго. По време на бременностите и кърменето на трите ми деца изобщо не пушех. Но после неизменно се връщах към стария навик.
- Напрежение в работата? Цигара.
- Сутрешното кафе? Цигара.
- Приятна вечеря с приятели и чаша вино? Разбира се, цигара!
И така, почти неусетно, стигнах до повече от кутия на ден.
Церемониите, които не работеха
Естествено, знаех колко вредно е пушенето. Кой пушач не знае? Но знанието невинаги е достатъчно, за да променим поведението си.
Опитвах да спирам. Отново и отново.
Всеки път беше истинска церемония. Взимах категорично решение. Късах останалите цигари. Изхвърлях ги тържествено в кофата за боклук. Край! От днес повече няма да пуша!
И знаете ли какво се случваше? Започваше да ми се пуши още повече. Сякаш в мига, в който си забранявах цигарите, те се превръщаха в най-желаното нещо на света.
Думите на дъщеря ми
Докато един ден не се случи нещо, което промени всичко.
Позната на дъщеря ми се разболя от рак на гърлото. Претърпя операция, но въпреки тежкото си състояние продължаваше да пуши. Дъщеря ми преживяваше това много емоционално. Страхуваше се за живота на тази жена и не можеше да разбере защо тя не спира.
И един ден се обърна към мен:
„Мамо, моля те, не искам да пушиш. Това може да съсипе здравето ти. А аз искам да бъдеш до мен още дълги години.“
Понякога хиляди предупреждения не успяват да ни докоснат така, както няколко думи, изречени от човек, когото обичаме.
Тогава разбрах, че наистина искам да спра.
Двете цигари
Но този път реших да направя нещо съвсем различно. Реших да излъжа собствения си мозък.
- Нямаше да отказвам цигарите.
- Нямаше да си поставям забрани.
- Нямаше да късам нищо и да изхвърлям тържествено последната кутия.
Просто щях да си кажа: „Днес не ми се пуши.“ Толкова.
В кутията ми бяха останали две цигари. Запазих ги. Казах си: „Ако някога много ми се допуши, винаги мога да си запаля. Цигарите са тук. Никой не ми ги забранява.“
И така мина първият ден. После вторият. Третият.
Кутията беше в чантата ми. Носех я навсякъде. Понякога си спомнях за цигарите и отново си казвах: „Не ми се пуши. Но ако поискам, мога.“
Минаха седмици. После месеци. Двете цигари продължаваха да пътуват с мен. На работа, на почивки, дори в куфара по време на пътувания. Винаги бяха наблизо. Но аз не ги пушех.
Мина година. После втора.
На третата година кутията с цигарите беше вече толкова смачкана, че един ден просто я изхвърлих. Без церемония. Без тържествено обещание. Без драматична раздяла. Вече нямах нужда от нея. Не ми се пушеше.
Какво научих
И тогава осъзнах нещо изключително интересно.
При мен не беше проработила забраната. Не беше проработила и строгата дисциплина, която толкова пъти се бях опитвала да си наложа. Беше проработило усещането, че имам избор.
Когато си казвах „Никога повече!“, мисълта за цигарите сякаш не ме оставяше на мира. Но когато си позволих да избирам всеки ден, постепенно желанието отслабна.
Не твърдя, че този подход ще помогне на всеки. Това е просто моята история. Но тя ме научи на нещо, което и днес намирам за ценно.
Понякога промяната не започва с голяма забрана, а с едно малко решение, което взимаме доброволно. Не е необходимо непрекъснато да си повтаряме какво никога повече няма да правим. Може би понякога е по-полезно да се запитаме какво избираме да направим днес. И утре отново. И на следващия ден.
Аз носих две цигари със себе си почти три години. Можех да ги изпуша във всеки един момент. Но не го направих.
Имах достъп.
Нямах желание.
И това беше моята истинска свобода.
VICIVA — Live what you say. Make it real.